Killer

 

Рядко за последните 18 години на тази същата холна тераса, гледките и настроенията са ми изглеждали толкова.. жизнени. Може би само в началото, когато всичко беше ново.

В последните години бях свикнал да не харесвам зимата и нейните настроения. А тази не започва зле. Сигурно ми е станало безразлично, та не съм потиснат. Миналата също не бях, но тогава като че ли не обръщах внимание на външните проявления на сезона. Даже май не извърших обичайното регистриране на пристигането или отминаването на още един средно дълъг период от време, наречен сезон. Или нетипичните температури, или някакви мои вътрешни състояния помогнаха.

Тази зима е различна. Вярно, още няма преспи, но си е порядъчно студено от време на време. Мъглите също са си качествени и изобщо проявите на минорност в настроението на оня дето пуска времето са налице. Обикновено това би ме потиснало, но сега – ветровете са симфонии, валежите – картини, дима от устата на хората – поезия. Тази зима за първи път откакто пораснах нося шал. Какво нещо прави един шал, а?

Всъщност нямам право да правя обобщения, защото не си спомням отчетливо преживените зими. Спомените ми се простират до миналата и няколко бедни епизода от по-предишни, някои от които са направо от древността. Цитирам онзи Хесе, според когото “може би след глада за преживявания човек не изпитва друг по-силен глад освен за забрава.” Сигурно нещо подобно като механизъм ме задвижва вътрешно, или поне се припознавам в цитата достатъчно добре, за да приема лесно, че е правдив.

И все пак заключавам следното: има нещо особено и по нов начин жизнено в тези зимни дни.
Или просто се застоях прекалено дълго вкъщи, за да свикна с гледката и да си измисля, че е красива.