To know the Way,
We go the Way;
We do the Way
The way we do
The things we do.
It’s all there in front of you,
But if you try too hard to see it,
You’ll only become Confused.

I am me,
And you are you,
As you can see;
But when you do
The things that >you< can do,
You will find the Way,
And the Way will follow you.

I’m too young to feel this old.

Nobody but me..

Та пия аз кафе в събота,

вече времето иде към икиндия

и всичко си идва на място..

for the night has been unkind.

Ami ako nqma kogo da pregledame za tazi edna minuta kakvo 6te pravim dragi moi?

Dali da vlezmem da se raznesem po etajite?

Дали да не се закупим?

Или да се загубим?

Леле майко

Какво да правим сега

Бързо напредва тази нощ и луната свети като за последно

Пак ли ще избухва?

Ако няма куче което да лае по нея се свива

Дали дали дали

„

Изпитвах досада, защото в стаята, зад паравана, заразената от мен Зиночка не оправда надеждите ми, остана пак така възторжена и затова безполова, както когато подвикваше: ах, колко е чудесно. Тя ме галеше съблечена по бузите и мъркаше: ах, миличкият ми, ах, сладкият – и в гласеца й звънтеше момичешка, детска нежност, и тази нежност, не превзета, не, а сърдечна, ме караше да се срамувам, не ме оставяше да се представя пълноценно в така нареченото безсрамие, макар че това е погрешно, защото най-важната и знойна прелест на човешката порочност е в преодоляването на срама, а не в липсата му. Без да подозира Зиночка пречеше на животното да надделее над човека, затова сега, с чувството си на неудовлетворение и досада, нарекох цялото ни премеждие с една дума: напразно. Напразно заразих момичето, си мислех и чувствах, но това напразно го усещах и разбирах в такъв смисъл, сякаш не бях сторил нещо ужасно, а дори напротив, един вид се жертвах с очакването да изпитам за отплата удоволствие, а не го изпитах.

„

Човек живее любовта, не я говори, живее я във всеки един миг, усъвършенства я, не я оставя да си отиде, живее я, защото това е единственият начин да се живее почтено.

Изричайки думите се почувства неловко, думите бяха противни, думите лъжеха, думите винаги лъжеха, думите прекалено опростяваха нещата, обръщаха в гавра единственият начин да се живее почтено – да обичаш, каквото и да става, да обичаш въпреки лъжите, въпреки истината, въпреки грозотата, въпреки омразата, въпреки лудостта, дяволската неустановеност, неизмеримата разлика, отчужденията, безотговорностите, злобните закачки, арогантността, тънките сметки, преструвките, измамата.

You do me a favor – I do you a favor – You keep the woman.

Понеже си обещах..

Когато някъде през април за първи път се случи да „играем“ на поети, десетте думи, които трябваше да бъдат използвани според правилата, бяха:

1) забрава; 2) огън; 3) стая; 4) пеперуда; 5) душа; 6) апокалипсис; 7) медикамент; беглец; 9) диамант; 10) изгрев.

Ето какво сътвориха четиримата участници:

* Апокалипсис сега *

В забрава търси цяра моята душевност

Като пеперуда в тясна стая своя край

Защо ли в свят един различен не избягат..

През прозорец огнен в изгрева роден

Диамантената клетка да разцепят

И в борбата на живота

Да попият истинския рай.

** Медикаментален апокалипсис **

Пише душата ми от болка изтерзана

Изпълнена с огън и жар разгоряна

Потънал в дълбоката тяхна забрава

В изпълнена цялата стая с омара

Не бягам и даже не мисля, защото

Като изгрев пред мен се разкрива

Диамантената усмивка на милата Даниел..

..Пърхаш край мен пеперудке любима.

*** От изгрева беглец ***

Без да чакаш огъня да догори

Бързаш да запалиш нов

Или в душата болката да отшуми

Преди още за забравата да си готов.

Всеки път ти коства капчица живец,

Бягаш – а оставаш всъщност от изгрева беглец.

Като пеперуда в празна стая,

С един прозорец и една врата,

Отлиташ – бързаш.. криеш се от края?

Огледай се – там имаше диамант, но ти не го видя.

И въпросът – има ли такъв медикамент,

От теб самият да може да те пази

Да дочакваш всеки истински момент

Да не бързаш, но и да не лазиш..

И всъщност – устремен – къде?

Към апокалипсиса на твоите мечти?

Накрая, просто от изгрева беглец оставаш ти.

****

Опитах да избягам

Да загубя себе си, и теб

Просто исках да забравя

За стаята, за празния портрет.

Защо сложих те във рамка,

Душата си защо разкрих?

Изгори сърце, стани на камък,

Щом от себе си се скрих.

Ти беше пеперуда,

Аз бях само стрък,

Ти кацна – о, каква заблуда!

Любовта превърна се във скръб.

Света превърна се във прах,

Това бе моето спасение.

Със изгрева без хапчета заспах,

С усмивка чакам продължение.

Похвално.

Но сега, два месеца по-късно си мисля, че авторите не са наред, да прощават.

А на места ми е откровено смешно.

Тук оставям скрит „победителят“, но тогава бях обвинен, че присъждам първата награда според лични пристрастия, затова я оттеглих и обявих, че всички са победители. И сега бих я дал на същия човек.

Аз не съм сред авторите в нито една от двете поетични вечери. И по-добре.

Тук ще пиша, ако има трети път.

Ден на какво е двадесет и четвърти май?

На просветата, на културата, на литературата, на писмеността, на братята, на будителите, на учителите.. на всичко заедно или някаква по-сложна комбинация?

Понеже формулировката се сменя често, така и не съм запомнил каква е най-новата.

На каквото и да е денят обаче, мисля че поезията се връзва с него. Та, по случай 24-ти май, публикувам тук резултатите от втората „поетична вечер„, проведена в навечерието на празника. Резултатите от първата, състояла се няколко седмици по-рано, ще ги публикувам друг път, обещавам! (но срокове не давам)

Да обясня правилата само.

Събират се няколко индивида, без значение на пол и възраст. Ужким да си правят купон, да се веселят, да пият и да ядат. Лиричният и състезателният дух у някои от тях взимат превес и се взема решение за провеждане на поетичен ‘конкурс’. Журито (по-често едночленно, отколкото многочленно, но това е породено от специфика в характерите на присъстващите) и/или самите участници с дружни усилия „нахвърлят“ десет думи и участниците започват да стихоплетстват с тях. Няма ограничения за обем и форма на стиховете, единственото условие е всичките десет думи да бъдат използвани. Някои се изхитряват и пробутват някоя (или няколко) от думите в заглавието на стихотворението, но журито е благосклонно. Други пък използват замествания от рода на ‘огнена вода’ вместо зададеното ‘уиски’ (например), но се оказва че журито прощава и за това. Важно е да се отбележи, че всичко протича едновременно сериозно и като на шега. Никой няма претенции за гениалност на произведението си, но в крайна сметка всички изненадват приятно, някои повече.

И така, ето какви бяха десетте условия за двадесет-и-четвърто-майската поетична вечер:

1. слънце; 2. гъба; 3. сено; 4. не мога; 5. огледало; 6. вода; 7. полет; 8. длан; 9. забрава; 10. замечтан.

А сега, за ваше читателско удоволствие, за пробуждане на боговете на културата, за спомен на идните поколения, за поощрение на участвалите поети и разбира се – за мой огромен кеф, публикувам долу творчеството на тримата герои: (анонимни, разбира се)

* За мишките, сеното, нарцисите и гъбите

Отровна гъба нейде във забрава

очаква замечтана жива длан -

за допира убийствен под луната,

за полета предсмъртен в огнен плам.

Случаен слънчев лъч проби сумрака,

по пладне, след обилен дъжд.

Самичка тихо гъбата заплака

при този нежен допир отведнъж.

Сълзите стичайки се бавно

пред нея сбират се във куп,

във водно огледало се превръщат.

Трупът не може да е тук.

**

Не мога да съм вечно твое слънце,

дори да искаш да те отразявам като огледало.

Не можеш да ме спреш на небосклона

и като гъба мислите ми да попиеш.

Но по дланта ти мога да предскажа

как ще ме смачкаш като капчица роса в сеното,

как ще потъна в полета на водната забрава,

за да изплувам гола, нова, замечтана.

*** Гъба

Усещам вятъра в очите ти.

Неволно се загръщам.

Отронен цвят пада във дланта ми.

почувствах се безцветна във представите ти -

затова си тръгвам.

Усещам лудо слънцето в гърдите си,

а с тебе пак не мога да се сгрея.

Как искам в полет от думи

душата си пред тебе да излея,

но копнежът ми затихва в поредната безизразна

и облечена в сила прегръдка.

Гласът ми притихва

и с една дълбока глътка

въздух обострям всичките си сетива,

а ти си воден… или сякаш си от вятър… толкова непостоянен.

И се опитвам да те разбера…

после ставаш стъклен…

Замечтана, търся пъстрота в очите ти,

но търсенето ми е оставено само.

Не ме докосвай,

сега милувките ти бодат като сено.

Отронен цвят пада във дланта ти -

пеперудена усещам се сега.

За миг – забравен, погледът ти изстива във сърцето ми.

И не чувствам тъга.

Разтварям ръцете ти

и всичко, виждам, за теб е почти както преди.

Огледалото в душата ми обаче отразява нови образи -

цветни, но вече сами.

Разбира се, уважаема публико, всички замесени в случването и оповестяването на гореописаните събития, очакваме вашите „wow“ коментари и оценки над 6 минус.;)

..is invincible..

..and perhaps soulless.

Casper ме бил ‘призовал’, ама няма кой да гледа. Сега след като разбрах по друг канал, мога да отклоня предизвикателството с думите:

Sorry mate, ама няма как да подбера само 7 албума, а дори и още 5-6 ‘каширани’ по твоя метод няма да ме оправят. Вярно е, че мога да цикля няколко седмици върху само една песен, ама ако ще прекарвам известно време или остатъка от живота си на самотен остров, ще ми трябва повече вдъхновение. Пък и ако такава случайност се случи, аз от кеф и суетене да тръгвам по-бързо, ще забравя да взема каквато и да било музика. Има вероятност все пак да се сетя да грабна muzEEK DVD-то с хилядата ми най-редовни парчета.

Имам ли право да предам щафетата, след като не съм я приел как си трее?

P.S.:

Чудя се, дали бих взел албум със снимки..

So it goes.

..но не мога да го обясня. Тези вихри на въображението, феерии от цветове.. Гледам ароматизаторите, хубави цветове, а и висят. Искат да ме извикат, но ще се правя на ударен. А и обичам да ми говорят все едно ме няма.

След 10 часа безсъние в часовете за сън, очите ти се чувстват като след 10 минути плач. След 10 часа болка в часовете за радост, душата ти предпочита да бе плакала 10 минути и спала 590.

Плюс това нищо няма да стане, тя не може да си го позволи, а че на него му е все едно е ясно. Всичко трябва да си има граници братле, нали.

Трепери ми ръката, ала няма да мръдна колата. Не мога да огрея насекаде. Вече бях и повече няма да бъда, убиец.