Lion tamers die in pain

В края на нашето пътуване..

Роден е през 75-та. На 7 си защипва пенисчето с ципа на дънков гащеризон, нахлузен от майка му. На 16 няма и помен от защипването и пениса му се облива от девствената кръв на Моника-от-село. На 17 продава грамофона на баба си и си купува верига, за да го приемат скинарите. През следващата година попада в ареста за безобидното подпалване на стърнище край столично село, което предизвиква верижна катастрофа с 1 жертва и 4 тежко пострадали. Казва, че не знае как е станало – сигурно от хвърленият му фас. На 21 напуска работата си в хранителен магазин и започва редовно да пие с кварталните момчета-които-се-опитват-да-свирят-по-клубове. На 23 е приет архитектура, изкарва я навреме. Година преди това е бил в квартирата на уличен музикант – столично мазе с гледка нагоре към павирана улица. Тогава среща Ясмина, след като се влюбва в глезените й, гледани през прозореца и я догонва точно пред кафенето, в което тя след неговите единствено-възможни-и- предопределено-успешни-реплики се съгласява да влязат. След 3 години са семейство с дете. Той вече може да ръководи екип, тя се е научила да готви. През две и пета той е криво хлапе превърнало се в прав успяващ млад мъж. Тя е аристократично дете превърнало се в еманципирана млада жена и е с 3 години пред него, по възраст. Забравила е някогашното си високо девическо положение. Сега е по корем на паркета и учи сина си да плува. Чака мъжа си да стегне багажа и да си получат заслужения спа-уикенд. На път за кино пуска смс-и до всички мобилни оператори по разни благотворителни инициативи. Тя просто е прелестна. Често излиза с приятелки, а след срещата те се чувстват нищожни задето нямат и половината от живота й. Тя не знае това. След месец, в началото на новата година ще получи поръчаните завеси и ще добави още малко от себе си в еманципирания им дом. Тялото й е божествено и всяка следа от възраст е невидима. Докато не падне пудрата. През нощта след 3650 дена тя е с черна маска на лицето. Не за да заспи. За да не вижда как не я гледа. Прелиства книга и мечтае да има поне още толкова години колкото е имала досега и след тях да е поне толкова запазена колкото е сега, за да успее да изчука автора. Планира как ще го намери. Вече знае и от къде да резервира билети. На 66 години тя съзира себе си млада на отсрещния тротоар. Тича, за да се предупреди. На 66 години той вижда нея стара на тротоара. Отваря прозореца, за да я предупреди за идващата кола.

Pro bono publico

Днес съм настроен дарителски.
Дарявам графичен дизайн на лого.
Получател на дарението трябва да е нестопанска организация.
Такава, която предостави доказателство за направено дарение от поне 1 лев на някой дом за изоставени деца с умствени увреждания.
За да стесня кръга на желаещите, съм ги ограничил до организации или лица, чието наименование се състои от инициалите ЯГ.
Особено желани са следните кандидати, ако съществуват разбира се:

Яхам Гъбата, Я! Гъз!, Ядлива Гущерка, Ям Гоvна, Яздя Гущер,

Ясен Говор, Явор Гърдев, Явен Гъдел, Янко Говори, Яко Гъзене.

Моля, желаещите да се свържат с мен, за да уточним подробностите около даряването на дизайна. С предимство са кандидати, които могат да осигурят телевизионно отразяване на дарението.

Killer

 

Рядко за последните 18 години на тази същата холна тераса, гледките и настроенията са ми изглеждали толкова.. жизнени. Може би само в началото, когато всичко беше ново.

В последните години бях свикнал да не харесвам зимата и нейните настроения. А тази не започва зле. Сигурно ми е станало безразлично, та не съм потиснат. Миналата също не бях, но тогава като че ли не обръщах внимание на външните проявления на сезона. Даже май не извърших обичайното регистриране на пристигането или отминаването на още един средно дълъг период от време, наречен сезон. Или нетипичните температури, или някакви мои вътрешни състояния помогнаха.

Тази зима е различна. Вярно, още няма преспи, но си е порядъчно студено от време на време. Мъглите също са си качествени и изобщо проявите на минорност в настроението на оня дето пуска времето са налице. Обикновено това би ме потиснало, но сега – ветровете са симфонии, валежите – картини, дима от устата на хората – поезия. Тази зима за първи път откакто пораснах нося шал. Какво нещо прави един шал, а?

Всъщност нямам право да правя обобщения, защото не си спомням отчетливо преживените зими. Спомените ми се простират до миналата и няколко бедни епизода от по-предишни, някои от които са направо от древността. Цитирам онзи Хесе, според когото “може би след глада за преживявания човек не изпитва друг по-силен глад освен за забрава.” Сигурно нещо подобно като механизъм ме задвижва вътрешно, или поне се припознавам в цитата достатъчно добре, за да приема лесно, че е правдив.

И все пак заключавам следното: има нещо особено и по нов начин жизнено в тези зимни дни.
Или просто се застоях прекалено дълго вкъщи, за да свикна с гледката и да си измисля, че е красива.

FOR ALL MY DAYS REMAINING

Навън мъглата лепне за всичко.

Вътре котката залепна за мен.

Още по-вътре Sting залепна за деня ми.

Would north be true?

+

Напоследък сънищата ми са странни, по-странни от обичайното. Необикновено реалистични, сякаш способност да виждам действителност в съня е била изгубена, а сега отново открита е в пъти по-силна. Плътските докосвания са материални, картините дневно цветни, сюжетите правдиви. Знамения не откривам, а често краят остава скрит. Неспящ го търся за кратко, после забравям.