“
Изпитвах досада, защото в стаята, зад паравана, заразената от мен Зиночка не оправда надеждите ми, остана пак така възторжена и затова безполова, както когато подвикваше: ах, колко е чудесно. Тя ме галеше съблечена по бузите и мъркаше: ах, миличкият ми, ах, сладкият – и в гласеца й звънтеше момичешка, детска нежност, и тази нежност, не превзета, не, а сърдечна, ме караше да се срамувам, не ме оставяше да се представя пълноценно в така нареченото безсрамие, макар че това е погрешно, защото най-важната и знойна прелест на човешката порочност е в преодоляването на срама, а не в липсата му. Без да подозира Зиночка пречеше на животното да надделее над човека, затова сега, с чувството си на неудовлетворение и досада, нарекох цялото ни премеждие с една дума: напразно. Напразно заразих момичето, си мислех и чувствах, но това напразно го усещах и разбирах в такъв смисъл, сякаш не бях сторил нещо ужасно, а дори напротив, един вид се жертвах с очакването да изпитам за отплата удоволствие, а не го изпитах.
„
So it goes. 